Новини

ОГЛЕДАЛОТО НА ПЛАТОН и медийният артист Миша Кубал от Дюселдорф в София

06.04.2012

 "ОГЛЕДАЛОТО НА ПЛАТОН"

Медийният артист Миша Кубал от Дюселдорф е сред малцината, които разглеждат светлината в нейното (обществено) политическо измерение и я включват в своите творби и инсталации.

Новият му проект "Огледалото на Платон" се представя в София от 5.04. до 25.04.2012 г., със съдействието на Гьоте-институт България. Авторът специално присъства на откриването на изложбата.

В "Огледалото на Платон" той добавя сега и два нови аспекта: възприятийно-естетически компонент и възможността за генериране на изображения чрез компютърна томография. Резултатът е актуална постановка на този въпрос в рамките на и за изкуството. В този проект политиката по отношение на светлината и медийната политика получават нова трактовка.

С помощта на прости и високо ефективни проектори и светлоотразително сребърно фолио, фотографии и видео той създава пространства, които се възприемат като в притчата на Платон, а от дрига страна пренася в своите фотографии и видеа комплексните взаимовръзки на светлинен източник, отражение и сянка и изображение в привидно безкрайно разширяващи се медиационни степени, върху които непрестанно се конструира действителността като действителност на своето отражение.

Заниманията на Кубал с темата от „Притчата за пещерата” се случва във време, когато проблемът за „действителността” вече почти не се разглежда от философска, а предимно от социологическа и политическа гледна точка. Концепцията за „перформативността” на всичко реално като че ли изключва търсенето на действителното в действителността. Препратката към Платон е свързана и с въпроса, дали наистина всички действителности биха могли с лека ръка да се определят като социално конструирани и не разполагаме ли все още с разума като инструмент, за да правим разлика между привидно и действително. В този смисъл можем да разглеждаме проекта на медийния артист Кубал „Огледалото на Платон” не само като проблематизиране на актуалността на Платон, а и като обръщане към класическата връзка между метафориката на светлината и идеята за просветителското мислене

Очакваме ви в Софийски арсенал - Музей за съвременно изкуство бул. Черни връх № 2 !

Из „Държавата”, Платон

Сенките и пещерата

 - След всичко това, започнах аз, уподоби нашата човешка природа според знанието и незнанието на следното. Представи си хора в някакво подземно пещероподобно жилище, което има открита и дълга пролука за светлината по цялата пещера. Нека в него да живеят хора от детинство с така поставени на нозете и на шията окови, че като се намират тук, да виждат само това, което е пред тях, без да могат да обръщат главите си поради оковите. Светлина на им идва от огън, които гори отвисоко и далече зад тях, а между огъня и затворниците да има път; по неговата дължина си представи издигната стена, както издигат фокусниците преграда през зрителите, над която показват фокусите си.

- Представям си – рече той.

- Представи си край тая стена хора, които носят различни вещи, стърчащи над стената, статуи на хора и фигури на животни, направени от камък и дърво по различен начин. И естествено едни от тия, които ги носят, говорят, а други пък мълчат.

- Ти рисуваш невероятен образ и невероятни затворници – рече той.

- Подобни са на нас – отговорих аз. – Нима ти смяташ, че тия затворници както у себе си, така и помежду си, са видели нещо друго освен сенки, които падат от огненото сияние върху срещуположната пред тях стена на пещерата?

- Как може – рече той, - щом са принудени през целия си живот да бъдат с неподвижни глави?

- А как стои въпросът с вещите, които пренасят? Нали и с тях е така?

- Как обаче?

- Ако затворниците са в състояние да разговорят помежду си, мислиш ли, че те са убедени, че наричат като съществуващи тия неща, които виждат?

- Но как иначе?

- Но какво? Ако тъмницата издава ехо точно от срещуположната страна, когато някой от преминаващите издаде звук, смяташ ли, че затворниците ще отдадат звука на нещо друго, а не на минаващата сянка?

- Заклевам се в Зевса, не смятам, че ще го отдадат на нещо друго – рече той.

- Без съмнение – продължих аз – тия хора няма да приемат за истина нищо друго освен сенките на пренасяните образи.

- Това е точно така – потвърди той.

- Представи си сега – продължих аз – че настъпи за тях освобождаване от оковите и излекуване от неразумността независимо каква е тя, щом по природа я имат; ако някой бъде освободен от оковите и бъде заставен веднага да се изправи, да раздвижи шията си и да ходи, да погледне към светлината, нали когато прави всичко това, той ще усети болка, а поради блясъка нали ще бъде безсилен да гледа право ония неща, чиито сенки дотогава е гледал? Какво мислиш, че би казал той, ако някой започне да му говори, че по-рано е гледал само недействителни неща, а сега, приближил се до съществуващото и към действителността, наблюдава по-точно и дори като му показва всеки от преминаващите предмети, би го заставил да му отговаря на въпросите, какво е това? Не мислиш ли, че той ще изпадне в затруднение, и няма ли да смята вижданите по-рано неща за по-истински от показваните му сега?

- Естествено – рече той.

Следователно, ако го заставят да гледа самата светлина, нали ой би изпитал болка в очите си и би избягал, като се върне към онова, което може спокойно да наблюдава, и няма ли той да си мисли, че това е действителност по-ясно от показваното?

- Така е – рече той.

- Ако пък някой – продължих аз – насила би го изтеглил оттам на неравния, стръмен изход и не го пусне, докато не го изведе на слънчева светлина, нали той ще изпитва болки и ще се сърди, че са го измъкнали, а неговите очи, когато излезе на светлината, ослепени от силния блясък, биха ли могли да видят дори един предмет от наричаните сега истински?

- Веднага това не би могло да стане – рече той.

- Би трябвало да свикне – рекох аз, - ако желае да наблюдава горните предмети. Отначало най-лесно би съзерцавал само сенките, а след това отразяващите се във вода фигури на човеци и на други предмети, а накрай и самите предмети. А предметите на небето и самото небе би наблюдавал по-лесно нощем, когато ги наблюдава при звездна и лунна светлина, отколкото денем при слънце и слънчева светлина.

- Може ли иначе?

- Само след всичко това, смятам, той може да гледа слънцето, и то не изображението му във вода и на чуждо място, а самото слънце в собствената му среда, каквото е то в действителност.

- Точно така – рече той.

- Едвам след всичко това той би могъл да си направи извод за слънцето, че то е, което определя годишните времена и годините, управлява всичко във видимото пространство и е причина до известна степен за всичко онова, което неговите другари са виждали.

- Явно е, че той би стигнал до това заключение след всичко гореспоменато – рече той.

- Но какво? Когато той си спомни за своя минал начин на живот, за тамошната мъдрост и за тогавашните затворници, не смяташ ли, че той ще облажава себе си за промяната, а другите ще съжалява?

- Разбира се.

- Като си спомни за почестите и похвалите, които те са си отдавали един на друг, и за наградите на този, който по-проницателно е наблюдавал минаващите предмети и внимателно е забелязвал тия неща, които обикновено са били първи, които са следвали и които са ставали едновременно, като въз основа на тях е бил в състояние най-точно да предсказва какво ще стане в бъдеще, смяташ ли ти, че той ще копнее по тия неща и ще завижда на ония, които са почитани и властвуващи сред затворниците? Или по-скоро той ще възприеме мисълта на Омир и ще предпочете да стане ратай на село при някой неизвестен човек и да понася всичко, вместо да има ония схващания и мнения и да живее, както по-рано?

- Същото мисля и аз – рече той. – Той ще предпочете да понася всичко друго, вместо да почне отново да живее като по-рано.

- Обмисли също и това – продължих аз. – Ако такъв човек отново слезе и седне на същото място, нали веднага, щом дойде от слънчевата светлина, очите му ще бъдат обгърнати от мрак?

- Несъмнено – рече той.

- Но ако се наложи отново да разучава ония сенки и да влезе в спор с постоянните затворници, докато още не е с приспособено зрение, а за да привикне отново, ще му е необходимо немалко време, няма ли да предизвика сред тях смях и няма ли да заговорят за него, че се е върнал с повредено зрение, след като се е издигнал горе? И следователно нали не си заслужава да се прави дори опит да се издигнат горе? А пък който би се опитал да ги освободи от оковите и да ги изведе горе, нали биха го убили, ако им попадне в ръце?

- Непременно – рече той.

 Превел от старогръцки проф. Александър Милев